× ТHE STORY ×

Петдесет години.
Две поколения и точно петдесет години бяха минали от Ледената война. Война, която бе убила милиони. Война, която затри цели фамилии. Уестерос се беше разцепили на шест кралства, като бяха останали единствено шест от големите домове - Таргариен, Ланистър, Старк, Тъли, Грейджой и Мартел. Тирел, Баратион, Арин, както и по-малките фамилии, бяха заличени от лицето на земята. Или поне всички бяха убедени в това. Дори след толкова време, повечето кралства все още не бяха успели да възстановят загубите от войната. Бяха загубили твърде много хора, трябваше да върнат твърде много дългове, а напрежението между тях растеше с всеки изминал ден.

* * *
× WELCOME ×
Вход

Забравих си паролата!

× LATEST ×
Latest topics
× WHO'S ONLINE? ×
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 9 потребители: 4 Регистрирани, 0 Скрити и 5 Гости

aerys lannister, CATANIA TILTON, dileya baerrinar., Kathlynn Tully.

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 33, на Пет Мар 23, 2018 9:41 pm

a clock ticks in the corner though it hasn't run for years I scratch my face thoroughly as I drown in salty tears. | Lucien Wyatt Mormont

Go down

a clock ticks in the corner though it hasn't run for years I scratch my face thoroughly as I drown in salty tears. | Lucien Wyatt Mormont

Писане by lucien. on Съб Мар 24, 2018 5:13 pm


Luciеn Wyatt Targaryen Mormont - 27- lord of Ironrath - Dane Dehaan



Още от малък чуваше гласове.
Още от малък се чувстваше сам.
Изолиран.
Негоден.
Отритнат, недостоен, нежелан, копеле.

Спомняше си как всички свеждаха погледите си, избягвайки неговия и чуваше.. Чуваше ги как шептяха зад гърбът му, одумваха, съмняваха се.

Още от деня, в който се роди Лушън бе запомнен като “копелето от русите коси”. Майка му се бе измъчила повече от ден, за да даде живот на рожбата си, но за изненада на всички синът на лорд Мормонт и имаше характеристики далеч от обичайните за студения север. Онази бе ноща, в която всеки един в Беър Айланд започна да се съмнява в идентичността на детето. И как не? Колкото повече растеше толкова по-малко приличаше на родителите си. Единствената връзка бяха сините очи на майка му - лейди Женевив. Може би липсата на каквато и да е прилика бе причината лордът да мрази толкова сина си - каквото и да стореше, колкото и добре да го направеше, лорд Мормонт винаги намираше начин да стъпче самочувствието му. Преди, Лушън се обвиняваше заради това му държание, вярваше че вината бе единствено негова, че беше слаб, че не беше добър в нищо и за това се стараеше, напрягаше се, за да се научи. Ездата вече не бе за удоволствие, мечът не беше просто за отбрана, знанието не бе за развлечение, но колкото и добър да станеше в нещо никога не успя да получи одобрението на баща си. Ако не друго то това му позволи да се превърне в млад мъж, достоен някой ден да се превърне в лорд на Айронрет. Но това ли беше той?

Времето минаваше, лятото се измести със зима и зимата отново с лято, но шептещите гласове не утихваха, напротив - ставаха все по-настойчиви и съдещи. Никой не вярваше, че беше син на баща си, никой не вярваше, че заслужаваше да го наследи, никой освен майка му. Тя бе единствената, която някога го бе обичала истински и го бе дарявала с внимание и любов и тя бе най-важният за него човек. Винаги го бе разбирала, подкрепяла и защитавала. Тъкмо заради това Лушън отказваше да вярва, че жена като майка му би могла да извърши подобно дело като това да роди нечии друг син, предпочиташе да остане глух за чуващото и сляп за виждащото.. До онзи ден.

Не вярваше, че майка му някога ще го изостави и за това не се притесни повече от необходимото когато му съобщиха, че е болна. Истинското притесмение дойде когато лейди Женевив го бе повикала при него. Когато влезе в покоите ѝ остана онемял. Болестта ѝ се бе разпространила бързо и ако до преди няколко дни бе вървяла насам натам из замъка, то сега тя бе прикована за леглото и няколко прислужници шаваха около нея - ту притискаха мокра кърпа на челото ѝ, ту оправяха завивките.

-Излезте, искам да говоря насаме със сина ми. - каза тя с дрезгав глас и подчинените изпълниха заповедта ѝ.

-О, майко..

Щом вратата се затвори, Лушън се приближи до майка си, взе ръката ѝ между дланите си и приклекна до леглото. Не беше глупав, разбираше твърде добре какво се случва, но не смееше да го каже на глас, също като лейди Мормонт, която просто се усмихна тъжно и погали лицето на сина си, от страната където се търлкулна една сълза.

-Не тъгувай за мен, Лушън. - заговори. - Няма смисъл, но не за това съм те извикала. Искам да знаеш. Да, искам да знаеш нещо, което те засяга, но не бива никога да го споделяш на който и да е, разбра ли ме? Разбра ли ме, попитах?

-Да, майко. -отвърна русокосият леко объркан.

-Крих го толкова време от теб, опитвах се да те предпазя, да не страдаш. Но не можах да те спася от едно. - направи пауза и докосна няколко кичура злато. - Ти не си син на баща си. Във вените ти няма никаква северняшка кръв. Ти си дракон, Лушън. Дракон.

Няколко капки вода се плъзнаха по страните на умиращата. На сетния си час признаваше онова, което се бе опитала да скрие от всички.. Но не е като да бе успяла, нали? Драконът дръпна ръцете си от тези на майка си. Не, не искаше да вярва. Нищо от това не бе истина. Усети как се задушава и кислородът в мозъка му недостигаше. Въздух. Имаше нужда от въздух. Излезе бързо през вратата. Стори му се, че тя го извика по име, но не се обърна. Не искаше да служа празни извинения. Тя го бе направила, той не бе син на лорд Мормонт. Той беше просто едно копеле. Да, както казваха гласовете, онези шушукащите зад гърба му цял живот. Майка му се спомина два дни по-късно, но гласовете останаха. Не, превъръщаха се в реални. Не можеше да спи, не можеше да се храни. Чувстваше толкова сам, толкова изоставен и гол. Душата му кипеше от гняв, тъга, презрение. Беше объркан, не знаеше какво да мисли, какво да прави, какво да чувста, но нищо от това нямаше значение защото гласовете ставаха все по-настоятелни. Преди ги бе игнорирвал, но сега.. Сега ги виждаше,навсякъде. Виждаше как хората оформяха с устни думата “копеле”, когато минаваше покрай него, чуваше присмеха им, усещаше презрението му.

Всички знаят.
Всички могат да видят душата ми.
Но най-вече той.
Той не ме желае тук, мрази ме и никога не бе ме  признавал за свой син.
Той ме иска мъртъв.
Той уби майка ми.
Ще убие и мен.
Не и ако го убия пръв.

Следващото, което помнеше бе как стоеше надвиснал над трупа на лорд Мормонт. Не помнеше какво се бе случило, не си спомняше кога бе дошъл тук, не си спомняше да е говорил с него, не си спомняше нищо от нищо, но знаеше едно. Сега беше той лорд Мормонт, лорд на хора, които можеха да видят душата му.
avatar
lucien.
Other
Other

Брой мнения : 11
Join date : 24.03.2018

Върнете се в началото Go down

Re: a clock ticks in the corner though it hasn't run for years I scratch my face thoroughly as I drown in salty tears. | Lucien Wyatt Mormont

Писане by Narcissa. on Съб Мар 24, 2018 5:23 pm

Одобрен. Добре дошъл. <3


the lion princess
My heart couldn’t be Any more colder

You broke it To pieces, Turning it Into a puzzle


avatar
Narcissa.
Stark
Stark

Брой мнения : 1264
Join date : 14.03.2018

http://power-is-power.forumotion.eu

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите