when I'm dead and gone.

Болеше.
Не толкова от раздиращата плътта му рана.
Болеше го, заради предателството.
След това падна във водата и дробовете му се напълниха с вода.
Край.
Роудън Кроу беше човек без титла и история. Не знаеше кой е, беше се оставил на една възрастна жена да му даде това име. Звучеше й чуждо и интересно. Прозряла нещо различно в непознатия ранен младеж бе решила да го кръсти с име, което не бе типично за северните части на Вестерос. Трябваше да го предпази. Войната все още се водеше в съзнанията на хората. Беше безмилостна и ако някой си позволеше да бъде от страната, която губеше - горко му. Непознатата реши да спаси живота на изпадналия в беда. Беше се погрижила за него, беше го гледала в една дълга година. Продължи да го прави и след това.
След това Роудън реши да стъпи на краката си. Да обикаля, да търси прехрана. Беше му трудно. Нежните му ръце не бяха създадени за тежка работа и всички го забелязваха. Отдаваше му се да води битки, но не и да помага на полето. Затова и хората го харесваха, канеха го и дори му даваха по някоя излишна монета щом успееше да победи в малките им турнири. Беше добре възпитан, пламенен и смел. Твърде различен от бедно селянче за какъвто се представяше. Не говореше за миналото си. Той нямаше такова, но добре криеше това. Никой не го и питаше.
Беше добър с меча. Изключително добър при това. Взеха го като ловец и заедно с с доста мъже обикаляха плодородните земи на старите Тирел. Талантът му не остана незабелязан и ето, че след четири години странстване се превърна в претендент за рицарство. Далеч от родните Бурни зами, стига да беше негова родина това място. Роудън не знаеше това. Дорн беше сегашното му място. Може би най-накрая беше отрил своето място. Там където макар и никой можеше да създаде нещо.
Младият мъж се издигна бързо и така след две години се оказа истински рицар. Кралят съзрял искреността му и силното чувство за чест го искаше до себе си, да го пази денем и нощем. Така от никой Роудън се превърна в някой и то в двора. Беше уважаван и зачитан, а той го чувстваше като най-нормалното нещо на света.

Дариен Далт макар и втори син беше любимец на баща си. По-малък с година от брат си Карл, бе обожаван в семейството. Едва преживяната пневмония го бе превърнала в птичка в клетка. Като роза под похлупак. Всеки трепереше над него. Забраняваха му, спираха го. Беше ги страх. Не можеше да язди дълго без придружител, не можеше да се бие с остри мечове. Позволяваха му всичко и нищо. С милия си син взор беше като ангел. Пълна противоположност на брат си Карл. Побойник и инат с тежък характер. И все пак братската любов не можеше да се сравнява с нищо. Тайно вечер и рано сутрин двамата излизаха да яздят в галоп, да се бият с мечове докато краката им не откажат да се движат.
Беше истински рай в огромното им имение до някогашния Бурен край. Момчетата растяха и започнаха да стават млади мъже. Дариен от вечно пазен започна да показва своя пламенен характер. Обичаше да се бие с брат си и скоро започна да изпъква повече. Хората говореха, че е много различен от семейството си. Дори осанката му издаваше това.
Докато случайно брат му не разбра истината.
Докато Карл не го предаде и не се изпълни със завист. Омраза.
Докато двамата братя не се озоваха на онзи мост, когато прислугата се опитваше да измъкне Дариен с обикновена каруца от горящото имение.
Докато Карл не извади меча, за да посече брат си.
Докато Дариен Далт не умря.
В реката. Сам. Забравен.
След това заваля. Сълзите на всички, които го обичаха.


- в момента не помни нищо от стария си живот.
- живее в Дорн при старицата, която го спасява.
- последния потомък на Джендри Баратеон.
- твърдо е решен да си спомни миналото си и да стигне отвъд опита за убийство.