you are a dragon, colden targaryen.

Някога ги мразеше. Родителите си и всичко, свързано с тях. Таргариен и всичко, което носеха със себе си. Не просто фамилията, не просто начина, по който въздействаше върху останалите. Самите хора, родителите му най-вече. Дълбоко в душата си таеше тиха и кротка ненавист, която единствено изпълваше очите му. Искаше си свободата, осъществяването на мечата му и нищо друго. Но отговорът бе не всеки път, щом се опиташе да повдигне темата. С изминаване на времето, дори не го изслушваха до края. Знаеха какво щеше да каже, знаеха какво искаше и знаеха как щяха да му отговорят. Присъединяването му в Братството не се бе превърнало само в негова мечта, ала и в негова забрана. Опитаха се да изтръгнат и най-дълбокия корен в съзнанието му, който можеше да породи наново тази идея. Никой не знаеше как точно бе избрал тази си мечта. Да върти меч, да спазва кодекса. Да бъде свободен. Всичко друго, но не и да бъде Таргариен. Дракон. А родителите му искаха точно това от него.
С времето и порастването на Колдън, желанието на Eйда и Сайръс Таргариен бавно, но съвсем сигурно бе започнало да се осъществява. Желанието му да стане част от Братството, се бе изпарило във въздуха. Желанието му да бъде истински Дракон бе застанало на негово място и изпълваше не само тялото му, но и съзнанието му. Бе се превърнал в мъж. Нещо повече. В Таргариен. Искрата на Дракона блестеше в погледа му. И никой не можеше да остане сляп за нея. Колдън се издигна от пепелта на омразата и полетя нагоре. Сякаш бе разперил крилете на дракона и се бе превърнал в него. Омразата бе отдавна забравена, на нейно място бе застанало уважението и смирението.
Но онова, което бяха успели да изградят, се срути. На милиони парчета, които се разпръснаха, без да оставят следа за тяхното поправяне. Семейството му бе жестоко убито в една нощ преди две години. Двете му по-малки сестри, по-големият му брат, родителите му. Не бяха оставили капка живот у тях. В онази вечер Колдън лежеше в кръвта им и слушаше тишината, липсата на какъвто и да е бил живот, освен неговия. Говореше се, че именно тогава мозъкът му се бе повредил, заедно с цялото му същество. Говореше се, че в онзи момент се бе превърнал в чудовището, което бе сега.
В първите няколко месеца често изпадаше в тихи размисли. Чудеше се дали сега щеше да е различно, ако в онази нощ си бе останал вкъщи. Чудеше се сега дали щяха да бъдат живи, ако в онази нощ не бе излязъл. Понякога си говореше и сам. Обвиняваше се. Друг път размишляваше на глас. Търсеше изход от лабиринта, в който сам се бе набутал. А имаше и моменти, в които стоеше и мълчеше. Спомняше си за часовете, които бе прекарал в кръвта на собственото си семейство. Имаше чувството, че всеки път, когато си спомнеше за това, можеше да усети аромата на кръв по-силно, отколкото изобщо бе възможно. Че всеки път можеше да усети лепкащата се кръв по цялото му тяло.
Чуваше нещата, които се говореха зад гърба му. Чуваше всички онези думи за семейството му, за убийството. За Тъли. И не можеше за не се зачуди дали щеше да бъде по-различно, ако бе останал, ако бе умрял и той.
Може би трябваше да умре. Заедно със семейството си.
А може би трябваше да живее. За да отмъсти за семейството си.