× ТHE STORY ×

Петдесет години.
Две поколения и точно петдесет години бяха минали от Ледената война. Война, която бе убила милиони. Война, която затри цели фамилии. Уестерос се беше разцепили на шест кралства, като бяха останали единствено шест от големите домове - Таргариен, Ланистър, Старк, Тъли, Грейджой и Мартел. Тирел, Баратион, Арин, както и по-малките фамилии, бяха заличени от лицето на земята. Или поне всички бяха убедени в това. Дори след толкова време, повечето кралства все още не бяха успели да възстановят загубите от войната. Бяха загубили твърде много хора, трябваше да върнат твърде много дългове, а напрежението между тях растеше с всеки изминал ден.

* * *
× WELCOME ×
Вход

Забравих си паролата!

× LATEST ×
Latest topics
» Отсъствия
Съб Сеп 08, 2018 9:44 am by Arianne Martell.

» Leah Tully| Lady of the Riverrun| fc: Sophie Turner | FREE
Съб Сеп 01, 2018 2:59 pm by ansya stark;

»  Love is all we have- the only way to help each other.
Съб Сеп 01, 2018 12:39 pm by Narcissa.

» Pick your poison.
Съб Сеп 01, 2018 10:59 am by Elia Sand.

» Just Jayce
Пет Авг 31, 2018 10:49 pm by Narcissa.

» Cayden Stark | Prince of Winterfell | fc: Nicholas Hoult | TAKEN
Вто Авг 28, 2018 8:32 pm by Cayden Stark

» You can't fight fire with fire.
Пон Авг 27, 2018 10:27 pm by nymeria.

» Aiden Stark|Bastard Prince of Winterfell|fc: Dylan O'Brien| FREE
Пон Авг 27, 2018 10:58 am by reyna targaryen.

» A.D.
Чет Авг 23, 2018 3:09 pm by -A._D.

» Запазване на лик.
Чет Авг 23, 2018 12:10 am by Narcissa.

» Please see me, reaching out for someone I can’t see.
Сря Авг 22, 2018 11:12 am by Bellenora.

» Съобщения.
Вто Авг 21, 2018 11:46 pm by Narcissa.

× WHO'S ONLINE? ×
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 33, на Пет Мар 23, 2018 9:41 pm

The white-haired slave princess from Astapor

Go down

The white-haired slave princess from Astapor

Писане by Lenalee Valeantis on Нед Юли 15, 2018 8:59 pm

Lenalee Valeantis / The adoptive daughter of the ruler of Astapor
Петнадесети юли....
Винаги се чувствах странно на този ден. От ранното си детство не помня почти нищо. А след като с мама останахме сами, помня чувството на празнота, която като скелет от гардероба изскачаше във всички по-особени дни. Някак ежедневието притъпява вниманието ти, но точно на празници се фокусираш върху това кой е с теб… и кой го няма.  Мама се чудеше дали да повика няколко съседски деца, с които бях играла веднъж на крехката тригодишна възраст, но така и не го направи.
Когато след време я попитах „Мамо, аз имала ли съм някога приятели?”, ми разказа, че те постоянно същите тия хлапетии се лигавели, плюели се с вода и аз категорично съм отказала да се виждам с тях, затова и не ги повикала. За сметка на това дойде една нейна позната - бездетна, мила женица, с която ми направиха торта. Не помня вече дали е била вкусна, но от онзи ден забраних на майка ми да ми прави торта за рождени дни, защото след духането на свещичката, аз си пожелах тати да се върне до довечера. Прекарах деня пред прозореца на тавана, гледащ към улицата. Разбира се, желанието ми не се сбъдна. После всяка година на този ден, докато още бях по-малка, мама ме оставяше да спя колкото си искам - единственото изключение в годината, и късно сутринта влизаше в стаята ми, сядаше на леглото ми и ме събуждаше, макар вече да бях будна и да я чаках. Тя допираше устни до челото ми за миг, просълзяваше се, прокарваше тънката си, уморена, но още нежна ръка по косата ми и прошепваше своите пожелания с усмивка. Никога няма да забравя тази усмивка на обич, някаква майчина гордост, нежност и мимолетно, голямо щастие.
Когато отидохме в имението на новия й съпруг, малко по малко намразвах рождения си ден - винаги беше натоварен с детинско притихнало очакване, надежда за… и аз не знам какво, но нали знаете какви са рождените дни - чакаш да се случи нещо хубаво, изненадващо и неопределено. Копнееш поне на този твой личен празник да си заслужил нещичко специално. В Юнкай за първия ми рожден ден там получих кутия от племениците на новия съпруг на майка ми. Вътре имаше някакъв слузест тритон. Харесвах такива гадинки, но като цяло схванах намека. Нямаше кого да поканя, настойника ми подкупваше повече майка ми, отколкото мен с подаръците, след година - две просто й даваше пари на „да ми избере нещо”, а накрая и това май спря… не знам.  Колко късоглед в своята дребнава злоба беше той! На едно дете не му трябва много, особено, когато няма баща - то се стреми към нечия мъжка подкрепа, колкото и да го отрича, а Той надменно проигра шанса си да ме спечели, за което съм му безкрайно признателна.

И така всеки петнадесети юли се опитвах да забравя какъв ден е - опитвах се да го прекарам по най-скучния и обикновен начин, дразнех се да ми го напомнят, чувствах се обградена от фалш с всичкото това „Честит рожден ден!”, изказвано с лицемерна усмивка от хора, които ме презираха. Най-противното беше, че нямах писмо дори от дядо ми. Единствените истински и мили неща бяха в нескопосаните, надраскани рисунки на другото дете на майка ми - Ален.  Беше ми жал за него - какъв е шансът да израсне като достоен и честен човек в тази къща с такъв баща? По природа доведеният ми брат е много тихо и свито дете, но за да бъде достоен носител на фамилията Валеантис, всячески го деформираха - позволяваха му всичко, поощряваха го да иска всичко, да не се извинява на никого… единственото, за което съжалявам е, че не можах да пречупя ревността и горчивата неприязън, която изпитвах, и да контактувам с него като истинска сестра - тогава, може би опитите им да го настроят един ден срещу мен, щяха да срещнат неговата съпротива. Бидейки далеч от тази къща, единствено майка ми можеше да му втълпи някакъв морал… но все пак той си оставаше глезеното дете на тати! Разбира се, че тя щеше да се превърне в лошата, щом бащата ми му позволява всичко, а тя- напротив…
Другият проблем ... истината, е че си падах по доведения си брат и ето на. Нямаше шанс да го изрека това, че видиш ли, онзи си помислил, че най-накрая минах на страната на тия слуго-продажници. Абсурд!
При все това онези нарисувани картички за рождения ми ден бяха като спирт в раната- вцепеняваха ме, изгаряха ме… стопляха ме.
Но днес… днес щеше да бъде различно!

Вървяхме с Нахар, единствения, който засега приемах за приятел, по страничната алея, опасваща целия град. Времето беше притихнало - без вятър, без много облаци, някакви остатъци от преминаващ антициклон обещаваха добри условия за разходката ни. Освен, разбира се, покрай брега на морето - там вятърът щеше да царува, докато има и вода в коритото на Световния океан.
Говорехме си какви ли не неща - предимно той, а аз бях най-съпреживяващият и откликващ слушател на света - с интерес скачах от тема на тема, попивах разнообразна информация, забавлявах се на историите му и ми беше толкова леко… ефирно… безгрижно.
Жестът на баща ми доста ме развълнува. Подари ми първата ми кама, според него, за да се науча да се пазя. Отдавна загърбих чувството, че той таи някаква скрита неприязън или безразличие към мен, бяхме се уточнили още в началото, но подаръкът му пак искрено ме изненада. Трогна ме, обърка ме… това е неловкото чувство след някой мил жест. Естествено и двамата замаскирахме вълнението и дълбокото ехо на бащина и дъщерна привързаност. Поне за миг такава избухна, но между нас никакви изблици не можеха да съществуват, затова и всяка сдържана дума носеше осезаем заряд на нещо, криещо се отвъд нея… Чувствах се наистина добре!
А Нахар? Нахар е като луда мелодия, понасяща те към НЕЩО. И сега наистина исках да получа нещо такова. Да ме понесе към нещо ново и различно. Също като онзи ден, в който корабът му акустира на залива на робите и нашата братска любов започна. Научи ме да боравя с различни оръжия, открих свят отвъд представите човешки за млада дама, която трябва да бродира и да крои пъклени планове как да трови тия, които ѝ пречат да седне на престола. Бях над тези неща, не виждах смисъл в този фалш и маскарад. Може би защото бях отгледана като добра и съвестна девойка, която срещна пирата та да види живот.

Спряхме се в поне пет магазинчета, от които той си вземаше по някакъв ядлив предмет от местната кухня. Каза, че се е затъжил до смърт, или в точен цитат „Баси, как искам да се освиня с нещо свястно!”.
Неволно се замислих за любимата ми храна във Волантис… И аз покрай него си купувах това, което да ми напомня за нея. Рядко имах навик да вземам пари със себе си - забравях ги, бяха толкова назад в дневния ми ред, че дори пропусках да проверя колко нося в себе си. Сега обаче си бях напълнила джоба и можех да се отпусна.
Върха на сладоледа беше един огромен пакет слънчоглед, чиито шлюпки маркираха като пътечка пътя след нас. И после съм се държала като дама. Майната му на етикета, това беше рождения ми ден и можех да съм себе си.
Накрая просто се пльоснахме на една пейка - според моите стандарти беше оживено /това ще рече, че имаше повече от двама души освен мен/, но не ни се мърдаше още нататък.
Аз се заех да разглеждам хората - жени с деца и деца без жени, баби с внуци, баби с дядовци… и прочие комбинации. Просто минаваха. Някой беше извел кучето си на разходка, друг - сядаше да изпуши цигара докато да подреди или да изхвърли мислите си. А ей там имаше една робиня, която носеше вода.
Погледът ми се спря върху нещо интересно - някаква жена използваше магия върху играчки, за да забавлява малко момченце, което дори не беше нейно. Как познах ли? Ами… беше твърде млада, имаше нетипична коса, различно от неговото лице, то показваше неописуема възхита от магията й – явно я виждаше за пръв път в действие, което накуп подсказваше всякакво отсъствие на роднинска връзка и, може би, дори отдавнашно познанство. Седяха на пейка от отсрещната страна на алеята, но доста встрани от нас и надали ни забелязваха. След тези пет секунди, които им отделих, отново се върнах към слънчогледа и създаването на работа за чистачите и мравките. Нямаше глоби, нали? Съмнявам се - земята под нас подсказваше, че не сме били единствените с подобен деликатес в парка.
-Трябва да измислиш име на меча.- подметна Нахар. Докато люпехме семки разговорът осезаемо секваше и рязко разменяхме по много изречения.
-Даа, знам. Мисля, че трябва той да си го избере сам.
-Ъ? – погледа ми подсказваше, че грам не разбира от тия неща.
-Пиша имена, които мисля, че са подходящи, на един листчета и после той ще си набучи едно от тях.
-…. Прекалено го одухотворяваш.- сериозно отсече едноокия ми приятел.
-А да го кръщаваш малко одухотворяване ли е?
-Той трябва да ти служи, а не да те управлява!- все по-разпалено заобяснява Нахар, зарязвайки семките.
Може би в неговите среди въпросът с оръжията и легендите стоеше на високо ниво. Това ме радваше - зачекнахме обширна обща тема.
-Не съм съгласна - името дава сила, която не е случайна. И късметът трябва да посочи, а не това, което на мен ми харесва.
-Ама пак ти си ги написала!
-Има вариант да не се набучи нито едно…..
…. И така се впуснахме в истории за това как понякога предметите или животните са преследвали и убивали господарите си, а аз извеждах в контрааргумент легенди как са ги спасявали… Това можеше да продължи с часове! Беше наистина чудесен ден.

Age: 19

Essos

FC:Kirsten Zeller
avatar
Lenalee Valeantis
Essos
Essos

Брой мнения : 225
Join date : 15.07.2018

Върнете се в началото Go down

Re: The white-haired slave princess from Astapor

Писане by Narcissa. on Нед Юли 15, 2018 9:05 pm

Одобрена си, добре дошла. <3


i had given up
I didn’t know who to trust
You took my hand in yours, You started breaking down my walls And you covered my heart in kisses


avatar
Narcissa.
Stark
Stark

Брой мнения : 1523
Join date : 14.03.2018

http://power-is-power.forumotion.eu

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите