The lost hunter in his quest to return.

❝ Twenty-five years. He serves as a hunter and lives in Stark's lands. Faithful to the Lannister family, but even that could not stand before his goal.Alex Pettyfer.Преди много, много години имало фамилия Малбранд, тя била заклета във вярност на дом  Ланистър. Всички знаели това и никой не се опитал да го промени ... до момента в който фамилията не изчезна или пони така смятаха хората. Имаше един сигурен оцелял, но той самия не знаеше дали някой друг от рода му се е измъкнал. Никълъс бе оцелял, бе спасен по най-неочаквания за него начин, а именно като бъде изпратен в Уинтърфел да служи на врага. Това бе идеално прикритие и възможност да се добере до всяка една тяхна слабост а той изобщо не ги обичаше. Мразеше Старк повече от всяка друга фамилия и се бе заклел сам пред себе си в името на предците си, че един ден Севера ще бъде опружен. Ник вярваше в това и даваше всичко от себе си. Още като дете се бе доказал с идеалните си умения на ловец и до ден днешен все още изпълняваше тази длъжност, но не защото не можеше да я смени а защото не искаше. Харесваше му, имаше свободата да следва целта си. Всички му вярваха без дари да има причина. А той всяка вечер дълбаеше по една линия на дъската скрита в чекмеджето. Така той отбелязваше дните прекарани в това кралство, дните отнели му да намери слабото им място и да открие всеки техен враг за да ги подхлъзне и предаде.

Щеше да го направи, беше готов за това. Той живееше за отмъщението над Старк и всички останали домове с изключение на Ланистър. В съзнанието му бе запечатена мисълта, че никой не трябва да владее освен Лъвовете. Беше открил още много други желаещи отмъщение и смърт... но все още не използваше това. Стоеше мирно, спокойно и подчинено. Държеше всичко под око. А само той знаеше какво се върти в глава и душата му. Беше груб с останалите освен с кралското семейство. Беше агресивен и лесно палеше фитила. Рядко някой общуваше с него а ако го правеха то бе по задължение. С всяка ударена секунда неговата омраза растеше. Искаше да види всички горящи в пламъците на Ада и да чува писъците им. Изкарваше гнева си върху животните на всеки лов, но дори това не бе достатъчно. Очите му бяха почервенели от злоба и дори самата му походка показваше какво чувства. Смеха му беше винаги с глас и пропит с доза подигравка и жестокост. Смях на чисто луд човек. Реално той наистина бе полудял в желанието си да отмъсти за загубата на фамилията си, на близките си. Нищо не можеше да го спре или поне така си мислеше, но беше в голяма грешка. Едва предстоеше да разбере това.

Не си позволяваше и за миг да се изкриви от пътя, не допускаше нито жени нито мъже до себе си... да не говорим пък за постелите си. Нямаше време за това. Тренираше, много тренираше... но тайно. И не смяташе да разкрива това за себе си. Тялото му далеч не бе като на останалите ловци а по-скоро като на някой от стражите само дето не размяташе меч и не носеше златни доспехи. Не му и трябваха. Не вярваше, че униформата прави човека а по-скоро обратното. Беше му смешно как принцовете вдигат глава и влачат наметалата си а дори огън не могат да запалят сред природата, не можеха да ловуват и да си осигурят нужната прехрана. Един ден когато някой от тях оцелее тъкмо както Ник бе оцелял с радост щеше да го открие и убие. Само за да им покаже какво може ловецът и какво не може принцът. Вярваше, че единствената сила която може да го спре е тази на природата. Никой не можеше да се сравнява с нея. Дори измислените Богове не можеха. А той определено не вярваше в тях.
Ако съществуваха нямаше да позволят тази война преди години, нямаше десетки фамилии да изчезнат, нямаше да умрат милиони хора като в тях влизаха и деца. Деца които дори не знаеха какво е живот, не бяха играли достатъчно в тревата... не бяха видели света далеч от родителите си. В главата му имаше все още писъци. Преди години когато бе дете една от братовчедките му се будеше всяка нощ със сълзи на очи и оглушителен вик. Все още го помнеше, той кънтеше в съзнанието му. Но спомена за роднините му с всеки ден започваше да избледнява все повече и повече. Имаше чувството, че един ден ще се събуди и дори няма да помни родителите си... няма да помни историята и дома си. Но нима това бе възможно? Не и според него... не искаше да повярва че това го застигаше. Съзнанието му изхвърляше само всеки един хубав спомен и ги заместваше с болка, омраза и жажда за кръв... отмъщение.

Беше див и то много див като малък, сравняваха га с племената на Диваците, но честно казано би се радвал да имаше нещо общо с тях. Те поне оцеляваха. Бореха се за живота си и постигаха всичко със собствените се ръце а не както в момента Кралските Фамилии. Ник се възхищаваше на всеки имал смелостта да покаже себе си, да следва мечтите си и да се бори. Мразеше хора които свеждат глава, затварят си очите и си запушват ушите. Само за да се докажат, да угодят на някой. Мразеше двуличните хора, подмазвачите, използвачите и всякакви такива. А в момента живееше между тях. Северняците бяха най-невъзпитания и слаб народ в неговите очи. Дали защото ги мразеше, както и всички други фамилии, или просто защото живееше като част от тях и виждаше неуспешните им опити. Никой не знаеше. Може би и двете неща бяха комбинирани. Може би им се смееше с глас отстрани само защото така го чувстваше. И все пак нямаше право да го прави а той не се спираше дори за миг.

Беше му жалко разбирането на хората, това робство и подчинение. Той никога не би робувал на някой, никога не би задължил някой да прави нещо. Беше единак и се бореше сам с всичко. Вярваше на двете си ръце и друго не му трябваше. Лъка и меча бяха допълнение, но и без тях ловецът бе ловец. А него всички го знаеха като Ловецът. Никой не знаеше името му нито от къде идва. Беше излъгал за историята си, за произхода си. Все още лъжеше и щеше да продължи с цената на всичко. Единственото важно бе отмъщението.