Andre Twist Jr.

- Андре, къде отиваш? - гласът на брат му се изви и разцепи, сякаш на две, както мрака, така и тишината.
- Аштън...
- Андре, това не трябва да се случва. Можем да променим заедно. Ще видиш. Само остани, моля те.
- Аштън...
- Андре, тя има нужда от нас. Не можеш просто да си тръг...
- АШТЪН! - гласът на младия мъж разтресе сякаш земята под краката си. - Не ме ли разбираш? Не искам да бъда част от тава място. Не му принадлежа. Аз...
- Андре...
- НЕ! Чуй ме. Няма да стане. Махам се. Няма да остана тук.
- Но...
- Ти изобщо слушаш ли ме, докато ти говоря? Разкарай се с глупавите ти ценности и идеали. Те са си само твои. Разбирам те, уважавам мнението ти, но ще направя това, което е добро за мен. Затова недей да ме спираш или ще се принудя да те отблъсна със сила. НЕ МЕ карай да правя подобно нещо, Аштън - каза го на един дъх, защото много добре знаеше, че иначе никога нямаше да успее да довърши мислите си.
Взе нещата си, а след това продължи напред в тъмнината. Закрепи ги, а след това се качи на коня си.
- Андре - отново се чу гласът на Аштън, а Андре се обърна, макар че от тъмнината това нямаше начин да бъде забелязано. - Пази се. И дано намериш това, което търсиш.
Настана моментно мълчание. Андре не очакваше подобно нещо от брат си, но наистина можеше да оцени факта, че поне не продължаваше с приказките си за това как трябвало да остане. Не можеше да остане. Как щеше да живее в тази къща? Не можеше просто да се затвори и да излиза за малко за известно време. Искаше вечен живот. Искаше вечно да пътува и да опознава. Не можеше да го направи просто ако си стоеше у дома.
- Довиждане, братко - незабележима усмивка се появи на лицето на Андре.
Той пришпори животното да се размърда и стъпките му започнаха приятно да трпат по неравната повърхност...

... и така цели 10 години... толкова много време Андре бе далеч от дома си. Толкова много време гледаше и опознаваше всичко около себе си. Но дойде един момент, в който просто трябваше да се върне. Защото не знаеше какво повече да гледа. Сякаш вече бе видял всичко... сякаш се чувстваше зле, заради дома, който бе напуснал. Сякаш нещо му липсваше. Пък може би беше и време да се върне... може би точно в този дом, който бе напуснал, щеше да намери онова, което до ден днешен търсеше... и щеше да продължава да го търси, докато не го откриеше - щеше да намери липсата, щеше да я запълни, щеше да получи абсолютното си щастие и то на всяка цена, защото той го заслужаваше.