The dragon is in the heart and the ice in the soul..

Всичко беше тихо и спокойно, въпреки различията на хората по света в момента някак имаше баланс. Сякаш беше  последния лъч светлина пред буреностната нощ. Катерин застана пред масивното огледало с позлатена рамка и се вгледа в отражението на жената, която се взираше обратно в нея. Тя беше много красива, като ангел от луните, от историите с които бе израснала. Жената в огледалото бе висока и стройна, с изваяно тяло и идеални пропорции. Кожата й бе с цвят на сметана, едва целуната от лъчите на слънцето и розови страни. Чертите на лицето й бяха нежни и изискани с правилни пропорции – овално лице, умерено изпъкнали скули, прав нос и плътни розови устни, а очите й бяха с цвета на най-синьото небе, изразителни и притегателни. Ангелското й лице бе обгърнато с корона от бяло-сиви, вълнисти коси, които се спускаха чак до хълбоците й, меки и бляскави.
Бе облечена в дълга люлякова рокля, която бе от най-финия сатен и прилепваше като втора кожа по чувствените извивки на тялото й. Винаги най-доброто, бе казвала майка й много пъти през годините. Трябваше да е най-доброто или нищо изобщо. Това се отнасяше и за възпитанието на Кат всичките й други братя и сестри. Грешки не се допускаха, не можеха да бъдат допуснати. Нежеланието й да бъде част от фарса, не трябваше да се тълкува като незаинтересованост към бъдещето на династията й или липса на привързаност към семейството й. Не, тя просто искаше да живее за себе си, а не заради нещо или някой друг. Душата й бе волна и не търпеше ограниченията на света в който живееше, откъде и произлизаше проблема й.
В този момент зад жената в огледалото се появи образ на мъж, също толкова красив и прекрасен, той имаше притегателен поглед с лъчисто бледозелени очи, които казваха всичко и нищо едновременно. Той бе намереният смисъл на дългото й съществуване, с който дните щяха да значат нещо, да бъдат ценени, а не прахосвани. Той бе мъжът спечелил сърцето й, докоснал се до душата й така както никой друг. Но любовта към него не бе лукс, който Катерин можеше да си позволи, не и в нейния свят,където трябваше да го мрази и той нея, но съдбата имаше други планове за тях. Тя никога не се бе замислила за цената на безсмъртието, за всичките отнети животи. Тя не можеше да осъзнае на какви чудовищни основи е построен светът й. Той просто бе такъв какъвто е. Докато не се появи той и не я накара да осъзнае колко всъщност грешат за всичко което правят и че може би един ден нещата ще бъдат различни, ако се противопоставят на традициите. Наивност...
Всеки ден й отнемаха по малко от гордостта и си вземаха каквото поискат, без да върнат нищо. Ден след ден, година след година.. отнеха й всичко. Тя бе унищожена, не пречупена, а унищожена. Първото означава, че човек може да бъде спасен.. а в нейния случай просто трябваше да чака деня  в който смъртта ще й бъде подарена. Но тя не се предаде, не позволи на огъня в нея да изгасне, напротив разгоря се както никога допреди, изпепели старото и създаде новото й аз. То нямаше нищо общо с милото и светло момиче, добричка и изискана.
Сега Кат беше злобна и отмъстителна. Не се притесняваше от нищо, гледаше само себе си. Не я интересуваше кой на какво ниво психически и физически е подготвен, правеше каквото на нея й е кеф. Нямаше го времето когато й казваха какво да прави. Нямаше го и него ... за това нямаше смисъл от добрата Кат. Въпреки всичко тя беше Таргериан и нямаше да остави рода си! Не зависимо далечната си роднинска връзка с краля, тя щеше да е там когато можеше да е от полза. Дори и когато не им трябваше пак щеше да е там. Драконовата кръв течеше във всеки един от тях и единството им ги правеше сила.