× ТHE STORY ×

Петдесет години.
Две поколения и точно петдесет години бяха минали от Ледената война. Война, която бе убила милиони. Война, която затри цели фамилии. Уестерос се беше разцепили на шест кралства, като бяха останали единствено шест от големите домове - Таргариен, Ланистър, Старк, Тъли, Грейджой и Мартел. Тирел, Баратион, Арин, както и по-малките фамилии, бяха заличени от лицето на земята. Или поне всички бяха убедени в това. Дори след толкова време, повечето кралства все още не бяха успели да възстановят загубите от войната. Бяха загубили твърде много хора, трябваше да върнат твърде много дългове, а напрежението между тях растеше с всеки изминал ден.

* * *
× WELCOME ×
Вход

Забравих си паролата!

× LATEST ×
× WHO'S ONLINE? ×
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 13 потребители: 4 Регистрирани, 2 Скрити и 7 Гости :: 1 Bot

Dyron Lannister, Narcissa., nilaria irrios;, Rhaena Targaryen.

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 33, на Пет Мар 23, 2018 9:41 pm

Are we human because we gaze at the stars, or do we gaze at the stars because we are human?

Go down

Are we human because we gaze at the stars, or do we gaze at the stars because we are human?

Писане by Onyria Briar on Вто Юли 17, 2018 6:05 pm

Onyria Briar
Мъгла. Пет години назад. Затворени очи. Вятър, самота и мъгла. Писък на гарван...
Нощта преваляше оскъдните минути, отсичащи преминаващата ни младост. Махалото на стенният часовник тракаше като ноктите на дявола по каменен под. Трак, тик, так, трак. Два ледено сини ириса гледащи в тавана. Поредният ден на пустота отмина, но утрешният нямаше да е по-добър. Пак щях да отворя вратата, да прекрача прага и да се скитам по улиците. Зад гърба си щях да чуя ежедневните шушукания, поредните клюки, изпълнени с вътрешен страх. А моите подметки просто стъпваха, преминаваха през всички тях без да им обръщат внимание. Главата пулсира от поредният сън, организмът се чувства празен от последния кръвоизлив, а краката вървят машинално. Забила поглед в нищото, прекосявайки селото, за да стигна до гората и да се отдам на усамотение, където всичко ще ме разбере, защото всъщност няма никой, който да ме разбере. Само аз и себе си.
Тогава бях на петнадесет. Тъкмо бях започнала да пуша от нерви, косата ми стигаше само до раменете. Бюста ми не беше пораснал, бедрата не бяха оформени, както сега. Все още не знаех какво е да си жена. Студенината изпълваше душата ми още от дете. Водех едно пусто битие, без да обръщам внимание на околията. Прекарвах по-голямата част от времето си в гората или в селската библиотека, заровена в купища от книги. Обитавах една изоставена къща, където всяка вечер се учех да чета, да пиша, да свира на пиано, виола и китара. Попивах информацията от прочетеното мигновено, а на другият ден се опитвах да го пресъздам и с изненада установих, че двете ми ръце могат да направят почти всичко без затруднение. Тогава не смятах това за нещо особено. Мислех, че при всеки е така. Но бърках. Изкарвах прехраната си като учех внучката на единствената жена, която не странеше от мен, да свири на пиано. Не бяха богати. Парите не бяха много, но достатъчни. А и почти не ядях. На опашки се нареждах последна или ходех първа рано сутрин, за да не се засичам с останалите жители. Не понасях осъдителните им погледи. Дрехите си шиех сама. Взимах старите, ненужни й платове и ги разкроявах. Намирах си занимание по цели нощи, будувах само и само да не заспя. Само и само да не сънувам. Защото сънищата ми не предвещаваха нищо добро. Като още по-малка се утешавах с идеята, че това са само кошмари. Но когато видяното се случваше, се уплаших.
-Има нещо странно в това момиче. - каза веднъж една съседка, на жената, чиято внучка обучавах. Винаги съм усещала, че е права, но не знаех как точно. Мислех си, че просто съм луда. Колкото и да се опитвах, не можех да си възвърна спомените за първите ми пет години съществуване. Как попаднах тук? Кой ме беше оставил? Загадка!
Един ден се събудих по-рано от обикновено, обляна в пот, с треска. Цялото ми тяло се тресеше. Всичко ме болеше. Станах люлееща се и се наплисках с вода. Излезнах на прохлада, за да избистря мозъка си. Крачех по все още тъмните улици. Мъглата беше ниско, удряща се в глезените, губеща ходилата от полезрението. Сякаш минавах през сиво-бял облак. Мислех си, че не мога да продължавам повече. Идеше ми да си пръсна черепа в някоя стена, оставяща кървав отпечатък. Исках да се чувствам като всички останали. Но знаех, че нищо няма да се промени, че съм различна. Прекалено различна. Плачех за ново начало, но то не дохождаше. Представях си дните си като игра на живота - сурова, наказваща, покварена.
Лутайки се така из селото нямаше как да не забележа, че беше прекалено пусто даже и за тези часове. Първите търговци вече трябваше да се подготвят за път до големия град. Но нямаше никой. Преминах през един забравен осветен прозорец и надникнах вътре. На леглото лежаха млади съпрузи с разперени ръце, оцъклени очи и отворени устни. Тази неестествена поза ме заинтригува и без разрешение, открехнах входната врата и навлязох. Отидох до тях и осъзнах едно - бяха мъртви. До леглото, в детско кошче кротко стоеше бебе, също толкова изцъклено. Това, което изпитах тогава беше нищо друго, освен студенина. Апатия, все едно гледам през стъкло. Наблюдавах ги замислено, пленено. Седнах и прокарах пръсти по ледената им кожа. Стаите се завъртяха в незнаен кръговрат. Изправих се рязко и избягах. Влезнах в следващата къща, и в следващата, и в следващата. Все едно и също. Трупове, трупове, трупове на талази. Мъртви. Всички мъртви!
Това ли е изгрева на новият ден? Беше толкова мрачен...

Изминаха две години, в които живеех със спомените си за онази вечер. Почнах да се скитам без определена цел или посока. Просто така, на където ме отведат краката. А те обиколиха цялата територия. Още две години в скитничество. На осемнадесет бях видяла повече отколкото предполагах, че някога ще видя. С малко имане, без пари, непозната за никой, неинтересуваща се от никой. Обикалях, застопорявах се за малко някъде, тръгвах дни след това. Не съществуваха принципи, не съществуваха правила, нямаше добро, нямаше лошо.. Лудостта и самотата ми вървяха ръка за ръка, докато не реших да сменя посоката.

И ето на. Официално в днешно време живеех спокойно. Дори повече от спокойно. Занимавах се предимно като барман в една кръчма. Сега ще кажете, че момиче като мен не може да е барман, при всичкото пирати и прочие главорези. Ами точно обратното. Открих, че неестествения цвят на косата ми и привидно милото личице в комбина със способността ми да пея и свиря ги кара да се страхуват. Не, не ме мислиха за вещица, но русалка как ви звучи? И понеже ги беше страх да не ги запокитя на морското дъно и да станат овце без история не ме закачаха. Дори бяха много послушни, а аз ... е аз си бях добре. Сипването на ром или поредното отлежало вино от Райските градини е моята работа. А удоволствието е да виждам всички щастливи след третата чашка. Защото щастието е най-важно, и само чрез него можем да забравим ужасите от миналото ни.

Age: 23

Westeros/
Common

FC:Vanja Jagnić
avatar
Onyria Briar
Common
Common

Брой мнения : 130
Join date : 17.07.2018

Върнете се в началото Go down

Re: Are we human because we gaze at the stars, or do we gaze at the stars because we are human?

Писане by Narcissa. on Вто Юли 17, 2018 6:07 pm

Одобрена, добре дошла. <3


i had given up
I didn’t know who to trust
You took my hand in yours, You started breaking down my walls And you covered my heart in kisses


avatar
Narcissa.
Stark
Stark

Брой мнения : 1419
Join date : 14.03.2018

http://power-is-power.forumotion.eu

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите